Пълзящият евроскептицизъм

На пръв поглед всичко изглежда добре. Във всички основни допитвания до общественото мнение, българите продължават да са сред най-подкрепящите европейския съюз граждани. Всички стандартни въпроси, които обикновено се използват връщат горе-долу едни и същи, сравнително високи резултати. Независимо дали става дума за оценка на ползите, доверие в институциите или пък вяра в бъдещето. Данните малко варират през годините и общите позитивни нива постепенно вървят надолу, но няма съмнение, че по тези въпроси ние имаме относително ясно отношение. Въобще, в по-широк план съществува почти непоклатима увереност в общество, политици и анализатори, че еврооптимизмът ни е сред малкото сигурни неща. Дълги години се убеждавахме, че тази позитивна нагласа има различни просветени основания – постепенно осмисляне и възприемане на европейски ценности, разбирания и практики, увереност в множествените ползи от членството, чувство на културна и цивилизационна принадлежност и други. През последните години обаче сякаш причините могат да бъдат търсени на други, доста по-прозаични места – от ЕС идва „келепир“, пък и ние никога няма да харесваме достатъчно собствените си политици и институции, за да се откажем от европейските. Нещо повече, негативните динамики в цялостната среда и отношение към Европа са все повече и все по-очевидни.

Една от тях е все по-дълбокото мълчание на про-европейските политици в страната. Дори повърхностното заслушване в политическата ни реторика впечатлява с рязкото намаляване на европейските теми, както и позитивното говорене по тях. Дълги години говорехме за догонване, норми, цели и амбиции с европейско измерение, за продължителни периоди политиците дори се надпреварваха да търсят евро легитимност и позициониране по тези линии. Въобще, Европа постепенно изпадна като измерение на националната ни политика и за нея се говори напълно инцидентно. По заявени приоритети като членствата в Шенген и еврозоната, правителството говори спорадично, с половин уста и с не особено ясни и убедителни аргументи. ГЕРБ се сеща за тези теми основно около избори, за да си подсигури вота на градските елити, а БСП е вече открито анти-европейска. Дори най-проевропейската, предполага се, формация „Демократична България“ не намира за необходимо да разположи подобни аргументи в центъра на своята политическа идентичност. Наскоро един от нейните ръководители успя да даде дълго програмно интервю и го направи без веднъж да спомене ЕС.

Променя се и начина на говорене за Европа. Все по-често сме свидетели на завръщането на позата на жертвата, на държавата, обект на нечий желания и интереси без това да има пряко позитивно отношение към самите нас. Ако се върнем към някои основни казуси в отношенията със съюза от последните години, ще видим това съвсем отчетливо. Около кризата с имигрантите, от премиер, политици и коментатори се чуваше реторика в стил „защо да ИМ пазя границата“, това бе често послание от най-различни медии и шестваше надлъж и нашир из социалните мрежи. Когато трябваше да посрещаме вълната от бежанци, твърде много хора реагираха в стил „защо да ИМ приемам бежанците“. Около изфабрикуваната криза с храните се чуха много гласове с реакцията „защо да ИМ купувам храните“ и директно атакуваха основополагащи принципи на организацията. Дори около продължаващите дискусии за емиграция на българите все по-често се чува позицията „защо да ИМ пращаме нашите хора“. Тепърва ще чуваме същото около „зеления пакет“, който поне десетилетие ще влияе върху множество политики. Създава се все по-завършено усещане, че България е жертва на европейската политика.

Недоволството от Европа е на път да се трансформира в широк културен код, опозицията българско – европейско се завръща и преформатира. Линиите, по които това се случва са вече няколко. Разминаването в интересите в много области, или поне представянето им по този начин е все по-често срещано явление. По-голямата новост е обаче конструирането му около ценности като това се прави чрез едновременното преекспониране на либерална Европа и уж по-консервативна България. Тази опозиция се създава по нарастващ кръг от теми, свързани с имиграция, бежанци, отношение към малцинства – етнически и сексуални и други. Интересното в случая е, че това се случва на терена на културата и на множеството интерпретации за случващото се около нас и по света. В този смисъл, този код има по-голяма дълбочина, най-малкото защото засяга фундаментални елементи като нация, етнос, междукултурни и междугрупови отношения, бъдещето. „Гейропа“ е символната кулминация на това усилие, която се опитва да отвори трайни и дълбоки културни пропасти, отиващи далеч отвъд досегашните разговори за нашата принадлежност. Преформатирането идва и от изместването на същностното възприятие към европейската култура. Твърди се, че тя вече не е цивилизационен модел, а цивилизационна заплаха.

Друга значима тенденция е постепенното интегриране на отделните евро-критични компоненти в по-цялостен наратив. Мрънкането за нелегалното производство на ракия е далечен и доста комичен и невинен отглас от първите години на несръчни критики спрямо ЕС. Те бяха дори симпатични със своята комбинация от искреност, неразбиране и автентично възмущение. Сегашната ситуация е вече на сериозно отстояние от тези първи години на нашето съвместяване с европейските правила и норми. Промяната върви чрез следната динамика – петната на евро недоволство се увеличават и все по-често биват свързани едно с друго в по-обща оценка за нас и света около нас. Повечето места на скептицизъм бяха вече очертани и те се увеличават – потребление, емиграция, имиграция, бежанци, икономическа маргинализация и дискриминация (т.н. „пакет Макрон“), „зелени политики“, култура, малцинства и т.н. Правят се отчетливи опити те да бъдат събрани в цялостна картина, макар това все още да става трудно и доста неубедително. Опитите обаче със сигурност ще се увеличават. Подръчните общи картини и тези, използвани за тази цел са видими и включват – „залезът на Запада и възхода на Изтока“, цивилизационния западен разпад, възраждането на национализма, евразийския съюз и алтернативните културни, политически и икономически центрове като Русия и Китай. Някъде в тяхното комбиниране има сериозен политически потенциал и полит технолозите ще въртят елементите, докато не го открият.

Следваща осезаема промяна е появата на сериозен външнополитически играч с целенасочена и дългосрочна стратегия за промяна на базовите нагласи на българите към ЕС. Няма никакво съмнение, че Русия от поне пет години осъществява такъв проект в страната ни и той се разгръща на най-различни нива. Продължаващото политическо сближаване с проруски позиции в основната опозиционна партия и т.н. „обединени патриоти“ е достатъчно видимо в тяхното поведение и реторика. Различни политически проекти ала Слави Трифонов или „Възраждане“ също са идейно осигурени от тази посока. Традиционното усилие за блокиране на различни реформи в ключови сектори като енергетиката се усилват допълнително от тази нова стратегическа рамка. Най-видима и осезаема е обаче промяната в публичната и медийната среда и скокът от анти-европейско съдържание и фалшиви новини, които според все повече изследвания са лесни за проследяване до руски източници. Нещо повече, множеството подобни сайтове и „медии“ са вече навързани в широки мрежи, които генерират и разпространяват подобно съдържание на всички възможни нива и платформи. Промяната в цялостната атмосфера, реторика и поведение на българското европейско членство е очевидна. Крайната точка остава трудна за предвиждане, но посоката е видимо променена.

Владимир Шопов
Редута

Коментари

Има 0 Коментара за тази статия